Търсене в този блог

неделя, 18 декември 2011 г.

Чалгата - начин на употреба

Да попаднеш в чалготека по случайно стечение на обстоятелствата, е нещо което може да бъде разбрано. Влизаш, виждаш за какво става дума, нахокваш се за безгрижното си безхаберие отвело те там, обръщаш се и изхвърчаш като тапа на чист въздух.
Да попаднеш обаче на корпоративно предколедно парти, организирано от фирмата, в която работиш от три години и да установиш, че си се озовал в чалготека – това е нещо различно. Още повече когато  фирмата не е автосервиз, а дъщерно подразделение на голяма международна компания;  когато шефът ти е чужденец;  когато над 90 процента от колегите ти са с висше образование;  когато никога до този момент не се е случвало предколедното парти да се случва на подобно място и когато установиш с изумление, че май ти си единственият скандализиран от ситуацията и че всъщност, погълната от работа до последния момент, май само ти не си влязла в сайта на кръчмата, за да установиш къде точно се намира и за какъв тип забава иде реч... Хората са усмихнати, нагласени като за купон,  и се чувстват на точното място и в точното време.  Само за протокола – сред тези хора няма криминални субекти, рекетьори, преквалифицирани професионални спортисти или пък жени-държанки;  това основно са хора, жени и мъже, които са учили, после са бачкали, междувременно са гледали деца, голяма част от тях имат семейства или постоянни партньори,  и по всичко е изглеждало, че точно това е живота, който са искали и продължават да искат да живеят...
В един момент някой от тези хора  подметнал да се отиде за Нова година в чалга ресторант, останалите го подкрепили, шефът казал, че има информация от познати, че кръчмата е много “cool”... и така – в един прекрасен момент, нищо неподозираща и както обикновено до последно неосведомена (по въпросите за ентъртейнмънта) аз се озовавам в Студентски град, в кръчмата 789. Шефа мога да го разбера – той никога няма да направи разлика между чалга и друга, каквато и да била българска музика, била тя народна, естрадна, поп и прочее. За него всичко българско е просто една примитивна ориенталска екзотика, от която той трябва да си вземе полагаемия му се дял в рамките на мандата. Дали в парчето ще се пее за любов под формата на откровено развратен секс; за далавера и за скъпи коли, задължително явяващи се алтернатива на всякакъв вид трудова заетост и пр., и пр...  няма абсолютно никакво значение – нито ще го разбере, нито му е важно да го разбира. Така навремето венецианските благородници, попаднали по бизнес в Османската империя, са ходели задължително и с огромен интерес на Капалъ чарши, където основна атракция е бил пазарът за роби. Разхождали са се и са оглеждали похотливо разсъблечените славянски девойки, и едва ли на някого от тях му е трепвало сърцето от ужаса и оскърблението в очите на тези погубени за живота човешки същества. Напротив – гаврели са се с тях, купували са си с дузини и си организирали хареми досущ османците, защото в османската държава това е било позволена норма – защо да не се възползват и да не задоволят без срам от обществено порицание долните си страсти?! Щом се върнели във Венеция, отново ставали благопристойни и достолепни християни, които разказвали с погнуса и отвращение за долните нрави в Османската империя.
Точно така постъпват и западняците, когато идват в съвременна България – те не спазват правила, защото тук по принцип не е възприето правилата да се спазват; те карат пияни, защото тук всеки го прави; те си купуват евтини жени, защото тук предлагането е огромно и тази практика се счита за нещо нормално – част от културата на съвременното БГ общество; те пият и маат гюбеци по кръчмите до сутринта, защото тук това е нормалното поведение на местните аборигени; те дори твърдят, че им харесва докато са тук, но не се заблуждавайте – те никога няма да повторят това в своите си страни, там надменно ще говорят в най-добрия случай за ориенталска екзотика и балкански манталитет, смигайки заговорнически с някой съучастник (с когото са чукали заедно евтини момичета), но никога няма да институционализират порочното балканско световъзприятие като европейски модел и маниер на добрия тон.  И няма как да стане. Защото не е.
Но да се върна на култовия ресторант 789, в който се състоя предколедното парти на нашата фирма. Да си призная – толкова нелюбезно и агресивно обслужване от страна на сервитьора, който изпълняваше нашите поръчки не мога да си представя и в  най-долнопробна циганска кръчма. Човекът се държеше така, сякаш той е клиентът, а не ние – капризно, със заядливи коментари на почти всяка наша поръчка, невъзпитано и изобщо противно. За бързината на взимане на поръчки не искам да говоря – трябваше да употребяваме изключителна изобретателност, агресивност и бързина на реакцията, за да успеем да му привлечем вниманието и да поръчаме нещо, а времето за изпълнение на поръчките беше разтегнато до немай къде... На всичкото отгоре нито веднъж не запомни кой какво е поръчал, донасяше каквото е готово и го тръсваше където намери, а съответната чиния после обикаляше двете дълги маси открай докрай докато си намери поръчителя... От вино разбираше точно колкото магаре от френска граматика. След като търси в продължение на половин час поръчаната от мен с много усилия и обяснения (и посочване в менюто – но това не помагаше особено, защото човекът очевидно не познаваше буквите) бутилка Шираз от някаква тракийска винарна, накрая донесе бутилка Пино Ноар от същата винарна и ме осведоми делово, че от моята поръчка нямало наличност, но той ми е донесъл друга бутилка, която представлявала на практика същото вино (!?!). Не посмях да споря, защото ме гледаше заплашително, и пихме каквото ни е донесъл – все пак по-добре от нищо... Чашите ги тръсна на масата,  тръсна и бутилката (поне я беше отворил, не пред нас разбира се...) и си замина. За такова обслужване във Франция например биха го изгонили на първия ден и никога повече не биха го наели на работа в заведение. В България обаче всички проявяват снизхождение и почти разбиране към такъв човек. Моето възмущение, граничещо с обида, минава за префърцунване. Дали някога нещо ще се промени? Не, разбира се. Защо да се променя?
И така – музиката. Няма да я коментирам в подробности, защото не съм експерт по чалгата, пък и не се напъвах да чувам много-много текстовете, тъй като поп-фолк певачите по принцип нямат добра артикулация, а и то всъщност като не им се разбира е по-добре, че иначе те е срам от произнесеното... Само ще кажа, че за да има за всекиго по нещо, разбирай „да зарибим и попадналите тук по погрешка“, проклетите певачи (певач и певачка) се гавриха с различни жанрове и изпълнители.  Разбира се през цялото време ги избиваше на чалгарски фалцет и на ориенталско извиване и ритмизиране в такта на кючека, но пък на другия ден един куп хора споделиха колко хубави български песни били изпели наред с дежурната чалга. Сигурна съм, че си вярваха, и затова ми става още по-мъчно...
Когато главното действащо лице – дребен мургав мъж с неприятно излъчване  - запя с пълно гърло култовия хит „Баровец съм аз, баровски ще си живея всеки ден и час“ и установих с ужас как народът се кефи неистово и припява на брутално гнусния текст, наивистично обобщаващ  простичката идеология на съвременната българска мутращина..., просто ми дойде в повече. Излязох отвън и си поръчах такси.

На другия ден разбрах, че съм имала високата чест да изслушам този химн на съвременния бг мутро-фолк в оригинал – от самия Илиян Михов – Баровеца, който всъщност бил дребния, мургав певач, забавлявал препълнения ресторант в навечерието на празниците...

Всичко разбрах. Мога да допусна (колкото и да ми е неприятно и неестествено), че кючекът като ритъм допада на болшинството българи, а останалите просто го приемат, за да не обидят някого. Даже за да не обидят някого, са готови и да го изтанцуват при нужда – скопосно, нескопосно – някакси – след петия опит вече го докарват прилично на вид... Моето обяснение -  ибрикчийството си има дълбоки корени от край време по нашите земи. Понякога хората го практикуват без дори да си дават сметка. Ритуалът постепенно им се превръща в навик, и те си въобразяват, че го практикуват по свой избор. Чувала съм много пъти:  „Тази музика на нас ни е в кръвта, какво толкова?“ Ами такова, че не е.  Чалгата не е тракийско или дунавско хоро, или шопска ръченица, или македонска копаница. Чалгата е (привнесен от вековното ни съжителство с поробителя)  кючек - дори и под най-баладичната си маска, тя носи символите на ориенталския ритуал, който обикновено се свързва с харемския танц, предназначен да подпомогне ефенди-то в сексуалния му избор за нощта. Това е ритуала на женското състезаване за  мъж - тотално унижение, тъй като става дума за брутално доминиращия и наложен от статуквото мъж - задължително богат, властимащ и разполагащ с инструментите на силата и влиянието, а жената – о, тя е задължително млада, красива и готова на всякакви сексуални подвизи в името на удоволствието на мъжа. Друг тип герои (например талантливи, или упорити, или романтични идалговци) и героини (например силни, умни, успяващи извън секса) в чалгата не виреят. Ето това е чалгата, дори само като ритъм и като музикална традиция – без да споменаваме и дума за словесното й съдържание в съвременното й БГ измерение. Приемам някакси, че голяма част от българското население я е припознало по погрешка като своя музикална традиция, както баклавата и локума.
Едно обаче не ми е ясно и никога няма да мога да разбера. Това са текствовете - брутално отблъскващи и далеч от живота, а ще ми се да вярвам и от копнежите и желанията на нормалните хора в БГ. Въпросните текстове не само не обиждат същите тези хора, не само не ги депресират, но ги изпълват и с най-бодър ентусиазъм и желание за припяване.  Ето това не разбирам.  Все пак тези хора не са чужденци и разбират смисъла на текствовете – разбират, че в тези песни мъжете са айдуци, лентяи и рекетьори,  жените са си най-обикновени пачаври, а смисълът на живота е в тарикатското придобиване на власт и пари без работа; в разврата;  в лесното и хитро съществуване; в тоталното отърсване от задръжки и морал. В крайна сметка думите на този свят са израза на нашите възприятия, те създават границите на приемливото и неприемливото!!! Така че - мога да разбера, че чалга-изразяването се боготвори от айдуците и платените им измекярки, та нали те заченаха съвременната чалга, за да се себеизразят на глас чрез нея,  те й акушираха! Не мога да разбера нормалните хора, тези със семействата, с децата, с 40-часовата си работна седмица и с нормалните си стремежи и въжделения – тези хора, които всичко постигат с работа и с усилия в живота си.  Какво ги свързва с чалгата? Как така се оставиха да им промият мозъците, също като с комунизма навремето, а после с нищо незначещите за повечето от тях лафове от сорта на „христос воскресе“, които обаче повтарят като папагали на нужния ден?

Много ми е мъчно в подобни моменти.  Обидно ми е за хората около мен. Когато реагирам (по единствения начин, възможен за  мен спрямо чалгата, а именно груб и безцеремонен) – виждам, че те се засягат от моята реакция. Излиза, че аз съм ненормалната, нетолерантната, крайната.

Моето мнение е различно. Аз смятам чалгата за ненормална, нетолерантна, крайна. Спрямо моя живот и спрямо моята ценностна система.  Спрямо живота и ценностната система на семейството ми, на приятелите ми,  на колегите ми - дори на онези от тях, които я слушат. Затова единствената реакция, която мога да имам спрямо нея е еквивалент на нейната същност, но с обратен знак. Няма как да бъдем част от европейската култура и цивилизация докато припяваме рефрени от сорта на: „Дай ми, дай ми мъж, но да го може, моля се, ако не може, той пари да има, Боже!“  В тези нравствени измерения не бих пожелала на хората около себе си да възпитават идните поколения. Ако това са ни нравствените измерения – по-добре децата ни да бягат презглава – далеч, далеч оттук.

Няма коментари:

Публикуване на коментар