Болна, защото е загубила някъде крилата на мечтите и въображението си. Още не знае (или по-скоро не иска да се примири с мисълта) дали това е окончателната й присъда или само временна диагноза, лечима с ...най-прост escape.
Но засега само си задава въпроси, не и отговори...
Живее по единствения начин, който някак се е наложил в живота й - да прави всичко от онова, което трябва и почти нищо от онова, което желае. Защото времето не стига за повече. А и когато "ТРЯБВА" се превърне в девиз, вдъхновението за " ИСКАМ" постепенно секва до пълно изчезване.
За това че не отказва - получава само презрение - от близките, и от не толкова близките наоколо. Колкото повече доброжелателство, колкото повече усилия да среща чужди очаквания - толкова повече презрение, толкова повече игнориране, толкова повече отсъствие на каквото и да е човешко чувство, извикано насреща.
Безразличие. Това е най-точното, което я обгражда - навсякъде и във всичко.
Въпросът е иска ли да го промени или не. Има ли желание или сила да търси други начини?
Не, това е разход на енергия. Излишна енергия, която е по-добре да пренасочи към себе си, навътре, интрувертно, отвръщайки на ignore с 2х ignore.
И отказа, мамка му! Кога ли ще го научи? Някой ден. Със сигурност! Първа стъпка, основен таргет - ОТКАЗ! Отказ да направиш поредното невъзможно нещо при това в съкратени срокове; отказ да се занимаваш с неща, в които не намираш смисъл и не вярваш; отказ да продължаваш да живееш без мисия; отказ да приемаш чуждата повърхностност, нагърбвайки се да я компенсираш за своя сметка през цялото време...
Времето е тук, на морския бряг - в моите мисли и зад затворените ми очи.
Ще мога ли да се изтръгна от неговите лапи и да дам един малък бонус на изтерзаните си тяло и душа, и кога..., защото най-после никак не остана. В цветните ми сънища все още се виждам понякога друга, каквато съм, въпреки всичките ситуации, хора и явления, довели ми и вградили един непознат човек зад огледалото в банята.
Времето... То е най-вече там, където се олицетворява човешката чистота; невинността, отмита от солена морска вълна с вкус на зелена ябълка и мирис на мускус.
Бъди благословена, алена птицо! Има още пера по опашката ти, да не говорим за крилете. Ще литнеш отново, аз ти обещавам - най-тържествено - в този късен момент, с полуотворени очи и в спящ режим на инертна регистрация на живота.
Ние с теб все още имаме да се вихрим из простора, или поне да мечтаем за това, което май е почти същото.
Вярвай ми!
