По темата за рециклирането - БГ специфика

Относно рециклирането и българите. За съжаление българите нямат отношение към рециклирането. Нямат и елементарно отношение към тази тема. Гнусят се от нея. Стоят НАД нея. Презират я.

Когато някой от моите познати, или дори роднини, види домашните ни контейнери, в които моят съпруг и аз събираме пластмаса, стъкло и метал поотделно, а после се погрижваме всеки от съответните отпадъци да попадне там където му е мястото, те не само че не ни разбират. Те просто ни смятат за изперкали. Някои смятат, че се правим на интересни (така както други си купуват последен модел АУДИ или БМВ или пък отиват за уикенда на последния „писък“ петзвезден СПА хотел), а други просто решават, че от много четене на книги, пътуване из чужди територии и други нередовни, безсмислни и категорично не-български занимания ни се е разхлопала дъската...

 

Никой и за секунда не допуска, че ние не можем да изхвърлим стъклената бутилка в битовия контейнер, ЗАЩОТО ТОВА Е ПРЕСТЪПНО! Ако това го кажеш на глас в Австрия, в САЩ, в Италия – навсякъде ще те разберат съвсем еднозначно. Не и в България, категорично. Тук ще те обявят за краен човек, екстремист, лош човек - луд, без разбиране към народопсихологията, който се опитва да налага чужди стереотипи на добродетелния БГ индивид...

Когато преди няколко години отидохме да караме ски в едно забутано селце в Австрийските Алпи на около 80-100 км от Залцбург, се настанихме в една guest house, разположена буквално на броени метри от  краварника на нашите любезни домакини. Хазяинът не знаеше и бъкел английски, както и ние не говорим неговия език, но въпреки това той много пунктуално настоя да ни обясни едно-единствено нещо, посрещайки и настанявайки ни в малкото, уютно студио, а именно – как да сортираме генерирания от нас боклук! Заведе ни в плевнята, където освен кът за ските и ски-обувките, имаше също така няколко отделни контейнера. Отвори ги без грам притеснение, един по един, и ни обясни най-чинно къде какво да изхвърляме – тук битовия отпадък, тук хартията, тук стъклото, тук пластмасата... Тонът му не търпеше възражение, а инструкциите му звучаха като най-естественото нещо в тази част на света!

Ето и това е една от причините да предпочитам да ходя на ски в Алпите, вместо  из нечистоплътните хотели, които се пръкнаха из Пирин, Рила и Родопите през последните 20 години - с "любезното участие" на парите на народа ... и при пълно отсъствие на интелект. Не, не е достатъчно да откраднеш парите, трябва да имаш и акъл, за да ти се получи успешно предприятието. Но това е друга тема.

Аз лично се депресирам когато пътувам из България, защото:

ü  Речните корита са затрупани с продънени дюшеци, найлонови пликчета и стари бидони от кисело зеле;

ü  Деретата са превърнати в бунища;

ü  Пластмасата и найлона са навсякъде, летят като волни птици из поля, хълмове и речни долини, а това на никого не прави впечатление;

ü  Дворовете на къщите са затрупани с мърсотия;

ü  Фасадите на къщите не са варосвани или боядисвани от години, а много от тях не са дори и измазани, затова пък къщите не са на по един, обитаем от стопаните си етаж, а на по три до пет – необитаеми...;

ü  Хората са облечени в черни, тъмно-кафяви или мръсно-бозави одеяния, които имат едно много сериозно достойнство – „носят на мърсотия“, от вида им се излъчва депресия и а ако те  хванат за слушател – ще чуеш от тях само оплаквания и това колко са зле благодарение на лошия си късмет и гадното си обкръжение (а не благодарение на собственото си малоумие – това в никой случай)!!!;

ü  Из така наречените БГ курорти има по няколко (по-малко, повече или много повече) лъскави, новоизлюпени хотела, а като излезеш от двора на тези псевдо-архитектурни паметници на човешкото неумение за изискано харчене на крадени пари, кракът ти нагазва в кал и лайна; това не е проблем за посетитителите на тези „грабо“ сборища на суетата човешка, защото те по правило не си показват носа навън, тъй като първо: нищо отвън не ги интересува по определение и второ: така нареченият all inclusive се е погрижил да им изпълни цялото свободно време със СПА  процедури, редуващи се с брутално яко плюскане на редова, нискокачествена храна, закупена от МЕТРО;

ü  Хората са с наднормено тегло и през цялото време се оплакват как парите не им стигат  за хляба;

 

üИз въздуха лети цялата менделеева таблица под формата на отровни пушеци, излизащи от комините на къщите на народонаселението, което слага в печката всичко, дето му попадне - от стиропор и пластмасови бутилки до износени маслени филтри - кво да им е на тия материали, та да не стават за печката  - знаеш кво хубаво си горят и как дигат жегата?!?;

ü  Бедните не презират богатите, а им завиждат. При първата удала им се възможност са готови да заемат техните места, газейки през трупове и морал в не по-слаба степен от своите образци;

 

ü  Хората в БГ не познават смисъла на понятието „красота“. За много от тях красотата е порок, нещо грешно и ... излишен лукс, който предизвиква беди и тегли дявола за опашката. В най-добрия случай тяхното понятие за красота се припокрива с последен модел скъпа немска кола, най- (ама задължително най) последен модел смартфон или петзвезден хотел на Банско или Съни-то. Толкова им е фантазията - в това отношение господ не е бил щедър с народо-населението по нашите географски ширини.

Е, как да пропагандираш разделно събиране и рециклиране на отпадъци? Как да внушиш на това население, че е престъпно да се изхвърлят на бунището тонове материал, който на практика може да бъде считан (и използван) като суровина? Че живеещите в собствен двор биха могли например да компостират окосената трева, сухите листа, обелките от картофи и банани, вместо да ги смесват с останалия битов отпъдък? Че биха могли да си събират пластмасата и стиропора в предназначени за целта найлонови чували и когато ходят в Практикер например – да занасят чувалите в съответните обозначени пунктове? Ами старите батерии, старите GSM-и, старите ел. уреди? На кой му пука? Освен на бай Мангал, който изкарва пари от тая работа, а което не му върши работа, го сурва директно в най-близкото дере, река, междублоково пространство, детстка площадка или градинка? То... какъвто народа, такива му и циганите. Щом се замогне някой от тях - и той ауди и бмв си купува. Няма от кого да види друго.

Няма надежда. Написах го, защото ми тежи. Защото ме кара за сетен път да се псувам задето съм се родила тук. Не разчитам да бъда разбрана. Жалко за децата ни, за техните деца... В живота им ще присъства едно голямо, безнадеждно, отровено завинаги бунище, наречено България.

Ако дотук природата е успявала някакси да се самопочисти, да се съхрани, да се възстанови след многобройните интервенции, да не забравяме, че днес живеем в ерата на свърхиндустриализацията, на евтините китайски еднодневки (към които българите имат траен афинитет), на любимите на цял народ оборотни и вървежни илиенски стоки, предназначени за max един сезон! Малко българи биха си направили труда да вникнат в смисъла на английската поговорка „Не съм толкова богат, че да купувам евтино“ и дори и да имат пари – те винаги ще предпочетат евтината и некачествена едносезонна стока, защото това е дълбоко залегнало в душите им на misérables.

За меките длани и дребнавите почести

Ако има нещо, което ми е неприятно, това е ръкостискането с мека, влажна длан и поглед, преминаващ встрани от моя. Подобен акт ме тласка на органическо ниво към най-близката чешма, където да си изплакна ръцете, а ако има и огледало -  хвърлям един съболезнователен поглед насреща, за да ми олекне...
Обичам сухите, жилести и корави длани, с които ръкостискането е кратко и стегнато. Притежателите на този тип длани те гледат в очите; ако не те харесват - не лицемерят с теб и не се държат престорено любезно, а когато обещават - знаеш, че казаното ще се случи.
Тези хора не се нуждат от дребнави почести и признания. Гледат си работата кротко, а настъпи ли шумния момент - потърсваш ги с поглед и разбираш, че са се изнесли от мястото на събитието. Техният момент там е отминал.
Избягали са на по-тихо място, за да изживеят поредния свой миг далеч от шума.
Ще ги познаеш по погледа - жив, любознатален и мил.
Аз имам късмета да срещам такива хора в ежедневието си и да работя с тях.
Те ми компенсират срещите с влажните, меки длани.
Бог да ги благослови!

След съботното парти

Изводът от съботното парти - има само едно нещо, което българите умеят да правят заедно и в синхрон помежду си - да играят хоро.

Кално

Когато обувките ти са кални, няма как да опазиш душата си  чиста.

Кризата ... на кризата

Кризата. Някои я наричат на възрастта, други на средната възраст, трети влагат в нея най-различни контексти,  като че основно свързани с остаряването,  с усещането за изпускане на последните влакове – в секса, в общуването, в пропуснатите възможности... Май е предимно присъща на мъжете, но при тази идиотски интерпретирана идея за еманципация – май вече засяга и жените – къде наистина, къде в резултат на незряло подражание.

Моята криза не е такава. И тя е криза – и още как. И тя е свързана с възрастта – прекрачих 40-те, а още не знам коя съм и накъде съм се запътила. Свързана е ... с кризата, или може би е катализирана от кризата, в която всички се пънем да се обясняваме,  че живеем..., та затова я нарекох кризата на кризата.

Ако не беше кризата, ако бизнесът се развиваше по-нормално, по-човешки, ако всички наоколо не бяха яхнали идиотската надпревара да правят все повече с все по-малко, да търсят  впечатляващи резултати срещу почти нулеви вложения, да се надлъгват и надбягват през цялото време със себеподобните си, внушавайки и на себе си и на тях, че успешен, това значи достатъчно добър в лъжите... ако...

Може би тогава нямаше да си задавам толкова болезнено и вече почти нетърпимо въпроса – какво правя аз в това смрадливо блато,  по дяволите? Как помагам на себе си, на другите? Като пълня джобовете на бизнеса с печалните си, почти 24 часови усилия, лишени от вътрешно вдъхновение, както и от усещането за мисия, за полезност, за читавост? Защо съм там? Защо водя и други след себе си и какъв пример им давам? Особено на по-младите от тях? Това ли е живота, моят живот; живота, в който оплетох и себе си, и хора, които ми повярваха? За кого работим ние? За едрия капитал, който ни подхвърля жълти стотинки, за да се множи и става все по-параноичен и канибалистичен, с което и все по-успешен, както се беше изразил един топ-мениджър в едно много солидно и жизнеутвърждаващо интервю тези дни из електронната преса? Мерси. Не ща повече, ама хич. Не усещам удоволствие от резултатите, които постигам. Не търсят от мен резултатите, които биха ми носили удоволствие, все повече не търсят от мен такива резултати. Търсят други, изразяват се в една проста реплика  – пари, пари и пак пари. Повече пари. Излъжи клиента. Излъжи качеството. Излъжи качествено. Заложи на надлъгването, заложи на клишетата, на добрия изказ, който не казва нищо; заложи неустойки, заложи друг да е виновен, някой смотан и симпатичен работяга например... Намери някого да бачка денонощно и през цялото време да е виновен, че не се справя. Ако не можеш – ти ще го заместваш. Докато го намериш. Или докато се откажеш.

Май ми е време.

Капчици от светлина

Капчици от светлина -

внезапен миг на проницание

- в отърсване от мрака.

Вчера

Вчера светът беше с два реда по-къс.
Вчера светът беше с два градуса по-хладен.
Вчера светът беше с две мечти по-богат.
Прелестно нехаен бохем - този свят,
...Днес той премина предела
към Утре.
Горко му!

За света на така наречения фешън. Разсъждения отстрани.

Милиони жени по целия свят се вълнуват от фешъна (впрочем в светлината на все по-заличаващите се различия между половете сред изкуствено създадения urban свят на съвременното високо „цивилизовано” индустриално общество, много от мъжете, в преследване на една, внушена им от същата тази фешън-индустрия, метросексуална визия, са не по-малко изкушени; поради личното ми схващане, че този нов тип мъже не са носители на „мъжкото” в изначалния му и впрочем естествено обусловен генезис, а донякъде и от желание да не поставям по никакъв начин мъжа под знака на хибридната метросексуалност, по-нататъшните ми разсъждения ще продължат да третират темата основно в женски род).  И така – тези милиони дами се стремят да не пропуснат навременно да се информират за модния дизайн на сезона. И всяка според възможностите си – да скалъпи по нещо в гардероба, така че да бъде „в крак” с модните тенденции. Златисти чанти; обсипани с пайети пуловери; потурести торби със смъкнат почти до коляното чатал, обвити около не дотам стройни ханшове и бедра; шпакловани с дебел слой „разкрасяваща” козметика лица; устни и гърди, напомпани със силикон до спукване... мъка!

Но да погледнем първообраза - обект на подражание, предната линия на фешън индустрията – така нареченото „Манекенство” - като стока за показ, в компанията на една цяла свита от придворни оператори, фотографи, фотошоп-мазачи, козметици, шпакловчици, осветители, модни издатели, продуценти и прочее остальная сволочь. Една добре платена от модната индустрия „пи ар” кОмпания, която полага неистови усилия да „възпитава” простолюдието в своите собствени модни идеали, за да продава стоката си – най-често абсолютно лишена от изначалната си същност и идея. Имам предвид, че дрехите са възникнали с предназначението да предпазват човешкото тяло от неблагоприятни атмосферни условия, да бъдат здрави и трайни, да съчетават задължителната ергономичност с доза добър вкус... Да ни служат дълго и вярно... Е, имат ли нещо общо днешните маркови парцали с изредените по-горе достойнства?! Според мен – по-скоро не. Самата идея за модерност и честа подмяна на гардероба с цел максимална модерност влиза в пълно противоречие с прагматичния първообраз на човешкото одеяние. Колкото по-шантаво и изчанчено, толкова по-малък шанс да го носите и следващия сезон! Тогава то ще крещи от самолет: „ДЕМОДЕ!” Ще се наложи да го подмените с поредния моден писък, не по-малко шантав и изчанчен, но затова пък актуален! И за по-голяма сигурност, че идеята за подменяемостта ще работи безотказно (‘щото някой тарикат може да преименува „демоде”-то в „ретро” или дори още по-модерното „винтидж”), модната индустрия добавя и доза нискокачественост - след третото пране просто не става за обличане, така че - хайде, бягай в Мол-а да си купиш от новия модел за сезона и не се прави на тарикат! На върха на тази пирамида стоят модните диктатори, така наречените дизайнери, предимно мъже, сред които между впрочем рядко може да бъде открит някой с нормална сексуална ориентация (поне доколкото ми е известно). Това е първото, което винаги ме е поразявало в модната индустрия – как така жените традиционно са „поверили” своята визия в ръцете на мъже, които не се вълнуват сексуално от техния пол?! Аз самата уважавам хомосексуалността като различие, макар и да не я разбирам достатъчно. Приемам, че хомосексуалните мъже притежават чувствителност, която ги прави по-различни от другите, дава им вдъхновение да творят гениално в областта на живописта, театъра, литературата и изобщо всички изкуства. Но не разбирам как това се вписва в идеите им за женската мода.  Как можеш да облечеш изкусително някого (няма защо да се заблуждаваме, идеята на фешъна е именно в постигането на тази така бленувана доза изкусителност), който по природа не те изкушава? По-ясна ми е тенденцията с мъжката мода. Тя, бидейки творение на същите модни „законодатели”, напълно ме задоволява като обяснение. Разглеждам случайно попаднали ми модни списания или гледам по „Фешън ТВ” някакъв така наречен „мъжки” сеанс и установявам, че аз, като жена, не бих се чувствала горда, нито спокойна, ако подобно недоразумение върви до мен по улицата. От самолет е ясно, че един по подобен начин облечен „мъж”, не е в състояние да накладе огън, да избута затънала кола или да защити жена от физическо посегателство. Тогава що за мъж е той изобщо?!

Но да се върнем на фешъна. И на жените. Защото няма какво да се лъжем – основната жертва на фешъна си остават жените (пристрастрените мъжки индивиди все още не са преобладаващо мнозинство, I hope).  Най-голямата жертва на фешъна, разбира се, са пряко въвлечените в нея обекти – така наречените манекенки. Както и всички, които безуспешно им подражават или се стремят да постигнат техния статус. Това са жени, обречени на своя образ в огледалото. Те нямат приятели. Имат огледала. Навсякъде, където нормалните хора имат Прозорци, манекенките имат Огледала. Жени, които доброволно са се отказали от своето външно зрение. Вместо да се радват на заобикалящия ги свят, вместо да се вълнуват от него, да изпитват любознателност и интерес към необятния хоризонт, те са избрали да ослепят завинаги взора си с помощта на най-простия уред – огледалото. Взират се от сутрин до вечер в него и първоначално това им харесва. Една играчка винаги е интересна, преди да омръзне. Огледалото е също такава играчка – влюбени до ушите в себе си, те съзерцават продължително красавицата насреща, посвещават й всичкото си внимание и всеотдайност. До такава степен изкривяват представата си за това чувство, че откриват  за нормално да го предоставят на трети лица срещу щедри подаръци и „професионално” лансиране. И така, приказно красивите участия на светло по подиумите в пищни тоалети и пред многолюдна публика започват да се редуват с недотам красиви, на тъмно, пред камерна публика и в оскъдно облекло, чиято идея е в постепенното достигане до пълната му липса. На всичко отгоре тази често неприятна публика не може да бъде избирана, защото всъщност тя е, която притежава ИЗБОРА... Компромис след компромис в името на прекрасния образ в огледалото и неговата мечтана промоция, ...щом се налага - и изстрадана. Или по-скоро - на заблудата и на вече набралата сила инерция...

Любовта обаче, дори насочена към образа в огледалото, е нетрайна. В един момент охладнява. Почват да се набиват на очи разни бемки, пъпки, бръчки, начеващи бричове, все същата банална и лишена от съдържание усмивка... Диети, фитнес-зали, масажи, нови и нови парцалки, все по-редки участия, козметични процедури, пластични хирурзи, клиники, все по-празна усмивка, куха черупка, която всеки миг може да се счупи..., съпрузи – един, втори, трети,..., никой не е достатъчно влюбен (ами то май няма нищо там, зад фасадата, пък и тя е натежала от реставрации – все по-уморена и застинала, все по-извратена в нестандартни опити да преоткрива някаква своя загубена имагинерна привлекателност). Нищо отвътре. Кънти на кухо, та се не трае... По-умните успяват да преодолеят зависимостта си от огледалото, но уви – оказва се, че всичко, което знаят и са чували през своето декадентско, неподвалстно на житейска проза съществование, е свързано с фешъна. Ако успеят да преодолеят диктата на личната си, неподлежаща на надминаване хубост, те могат да се впуснат в същия бизнес, но вече като едни достолепни „Мадам” в занаята, набирачки на млада плът за фешън-подиумите и за всички съпътстващи ги, недотам фешън, мероприятия... Кой по-добре от тях познава критериите на подбор при провеждане на едни подобни кастинги – естетически, морални и от всяко естество? Кой повече от тях заслужава реванша на завинаги погубената невинност? Кой с повече професионална отдаденост (оставяме настрани злорадото задоволство...) би могъл да въведе младите, неизкушени хубавици в занаята? Да им разкрие, в цялата му пълнота, задкулисния свят на прелестния фешън подиум? Да им посочи цената на бленуваното промотиране на хубостта в един все още напълно мачистки свят, където дори на привидно преуспелите хомосексуалисти не им е отредено нищо повече от ролята на Мефистофеловци (защо ли в съзнанието ми се прокрадва образа на евнусите, обгрижващи одалиските на султана)?

Цената, която всеки плаща за своя избор, е записана в долния десен ъгъл на сметката.

А изборът е персонален.

Що се отнася до мен - всеки път, когато виждам край себе си жертвите на фешъна, се питам как е възможно да си го причиняват сами. Независимо дали става дума за „професионалните” жертви – гореописаните дами от модните подиуми, чийто живот е на практика подвластен на чужди желания, ако и да не са в състояние винаги да го осъзнаят (навреме); или за милионите празноглави потребителки на фешън-индустрията, харчещи съвсем доброволно баснословни части от личните си бюджети срещу съмнителното добиване на една още по-съмнителна визия, инспирирана на практика от чужди интереси – финансови и естетически. В употребата на последния термин не съм съвсем сигурна ;-)

Е, поразсъждавах по темата как според мен НЕ Е. А ако някой ме попита КАК Е?

Ами простичко. Говоря за себе си. Аз имам собствени очи. Собствен ум. Собствено въображение. Собствена преценка за себе си и за визията, изразяваща най-точно характера ми, моето АЗ. Харесвам материи, нюанси, силуети на дрехи. Не бих се лишила за нищо на света от удоволствието да ги съчетавам в подходящите за мен комбинации – според настроението, сезона и възрастта – в моя единствен и неповторим живот. Според моите очаквания. В съответствие с моите желания, потребности и достойнство.

...И без да поощрявам престъпната по своята същност индустрия на „едносезонките”. Този аспект на темата оставих за накрая, но не защото подценявам значението му.  Напротив - изумявам се, че светът отказва да проумее една толкова болезнено очевидна реалност: глобалната фешън-индустрия, която съшива от милиардите употребени и захвърлени на бунището „едносезонки” своя финален продукт - погребалното одеяние на едничката наша Планета Земя.