Време за мълчание

За щастие мога да наблюдавам - да се оттеглям от мига, от ситуацията и да кацам като птица на прозореца, а зад дебелото стъкло да разчитам по устните всяка реплика, да долавям всяка мимика, да прониквам зад маските и дебелия слой фасаген ... и разбира се, да размишлявам - в тишина и уединение. Най-ценното благо, с което разполагам, но и най-тежкото проклятие над моя несбъднат душевен мир...

Въобще мисленето е изпитание, което прави човека не-свободен, не-неуязвим и не-безгрижен, за отлика от птиците, с които понякога така лекомислено се сравнява!

Но го прави също така и по-зрял.

---

Какво виждам през стъклото ли? Днес, а и изобщо?

Виждам как Наглостта просперира. Виждам как Неутралността толерира Наглостта и същевременно не просто омаловажава Постоянството и Коректността, а им внушава вина за всички нереализирани амбиции на Наглостта, както и за всички свои несбъднати "мирни договори" , за всички пропуснати ползи, произтичащи от нереализуемостта на самотния бегач на дълги разстояния... И как не - Наглостта винаги иска - още и повече; тя винаги има претенции; тя винаги вдига шум с нетърпящ възражение тон. Неутралността бива нарочвана в такъв случай за арбитър. И... най-лесно е да отсъди в полза на агресията и в ущърд на кроткото постоянство. Защото от него се очаква да разбира и да прощава (нали е над нещата!), ...пък и да не прости - на кой му пука?  Неутралността няма угризения, тя  е лишена от емоции по default. Би могла да се страхува и наистина се страхува - от Наглостта например. А от Постоянството и Коректността няма какво да се страхува - те са безобидни.

Иво Андрич го е казал толкова добре в "Моста на Дрина": "Може би истинското, голямо и абсолютно човешко нещастие е човекът, занемял от отвращение и вцепенен от срам заради това, което другите правят с него, да не съумява и да не може да защити своето право и освен да бъде жертва, да се налага да поеме върху себе си и ролята на виновник."

Кой ще разбере написаното ли? Биха го разбрали хората, с които съм в ежедневен контакт и на които разчитам. Надявам се да бъдат благословени за това, което са. Надявам се, защото аз също съм от тяхната група и не мога да бъда чута, когато ги представлявам, дори да вия като вълчица в тиха, безлунна нощ.

Следващия път няма да вия.
Време е за мълчание.