Лаго Маджоре, Бавено, Стреза, впечатления

Така и не разбрах кое му е различното на Пиемонт от Ломбардия... В смисъл, че пребивавахме няколко дни на Пиемонтското крайбрежие на езерото Лаго Маджоре, а Ломбардийският бряг беше насреща ни.
Е, не че съм експерт по Ломбардия, но някои неща са си същите като в Милано и Бергамо - червеното вино е също така с леко резлив вкус, без да стига до "фризанте", но и и без да има онази характерна кисела жилка, с която обикновено се свързва понятието "леко резливо вино" у нас...
Пицата е тънка, но с добре опечена, твърда коричка, саламите и прошутото са превъзходни, а сирената,  особено твърдите, са неизброими и твърде изкусителни. Като особено добър образец за местен продукт бих посочила toma del mottarone - твърдо, жълто сирене с чудесен вкус и много добре съчетаващо се с описаното по-горе червено вино.

Началото на ноември е.  Тук сме за седмица, без много време за разходки.
Навън е меко и приятно, на моменти мъгливо и дори ръмящо, а на моменти слънчево и топло като септемврийски ден.
Някои неща в Северна Италия са неизменни: езерата винаги са много красиви, с наситено-дълбок син цвят, спокойни и величествени, обградени от алпийски релеф и плътно загърнати в мъгли. Сред тях бавно изплуват планинските силуети наоколо.  В това отношение Лаго Маджоре не се различава от Гарда... Архитектурата тук е дори още по-разточително великолепна, има прекрасни образци на вили, строени във времената на Бел епок, както и много по-стари сгради, къщи, училища, ... и разбира се замъци с крепостни стени, естествено сливащи се с релефа на каменистите хълмове.
Архитектурните планове са едно непринудено продължение на щедро заобикалящата те природна красота. На близък план - билата се издигат, поемайки плавно нагоре от брега; в далечината - заснежените хребети на Монтероса вълнуват с дълбочината на своите контрастиращи тонове.

Но да описваш Италия - в смисъл да описваш нейната физическа красота - това си е загуба на време. Не можеш да го разкажеш с думи, можеш само да го съзерцаваш с очите си и да го усетиш с отвъдсетивните си  рецептори, които внасят едновременно усещането за безвремие и отпечатъка на преливащи  една в друга епохи. Това "четвърто измерение",  формирано от допълващи се елементи на човешкото възприятие, отмерва на дози една хармония от гледки, звук, мирис, вкус и време. Наречена просто Италия.

----

Ходихме на пазар в Стреза. В петък сутринта, насред малкото красиво градче на брега на езерото, в специално оградена площ от няколко десетки квадратни метра, за половин ден се разпъват сергии. Ще ви излъжа, ако кажа, че на тези сергии не се продават боклуци. О, да, продават се и още как. Евтина китайска стока като на Илиенци изобилства, но също така има и много локални продукти. Например текстил. Купувам си жизнерадостна покривка с щамповани бухалчета, която ме кара да се радвам като малко дете даже и в момента, в който пиша този текст (застлала съм с нея). Всяко от бухалчетата е с различна  мимика и окраска. Като се започне от материята (фина памучна имитация на лен), мине се през цветовете (кафяво, бежово, бордо) и се стигне до ефектните изрисувани фигурки и елементи - това е само една от формите на италианското умение да правиш света около себе си още по-красив отколкото е. Колкото и трудно да изглежда това понякога в Италия, но го умеят, мамка му! И как само го умеят. Тяхното занемарено е като наше поддържано. В двора на стара фабрика виждаме запустели сгради, обрасли в мъх и бръшлян. Чудим се наистина ли са запуснати и изоставени, или просто умело са ги "маскирали" като такива,  поддържайки безупречно архаичния им имидж... Каквото и да е, но изглежда толкова добре!

----

Ще се върна пак на пазара в Стреза. Най-посещаваният щанд е този за сирената и колбасите. Местни сирена и колбаси - от Пиемонт. Продавачката щедро реже парчета от всичко и раздава за опитване. Пред нас на опашката са се наредили множество баби, които сякаш не са вечеряли, не са закусвали и няма да обядват. Опитват щедро от всичко по много, а после още по-щедро пазаруват. Докато пълнят чантите на колелца със салами и тежки сирена, от всичко по много, аз си задавам въпроса "Тези старци за холесторол не са ли чували? Къде са им рецептурните книжки, къде са им аптеките и опашките отпред, на които (както си му е реда) да се редят от сутрин до вечер и да си харчат пенсиите за лекарства?" Въпросите ми си остават за мен. На бабите не им личи да се вълнуват от подобни теми. Може би техните доктори още не са открили холестерола? Иначе само да бяха видели тези ужасно вредни салами и сирена - леле, как само щяха да им се скарат и направо да им забранят да ги консумират! Но не. Бабите не само че не изглеждат като да са болни от каквото и да е, ами преливат от жизненост и енергия. Една от тях стоя 20 минути на реда си и не спря да опитва и да нарежда на висок глас: "Половин кило от това, едно кило от другото, дай сега да опитам това, я сега подай е-е-й онова там открая!". А продавачката - нито следа от изнервеност - струи от нея един стоицизъм, едно търпение и раздава едни усмивки... Че и щандът й зареден с поне 20 вида сирена - меки, твърди, пресни, отлежали...., и още толкова вида колбаси.
Такива ми ти работи, и ние бяхме там, и ние опитахме, и ние си купихме, и на нас по брадата ни тече, както се казва в приказката...

В двете градчета Стреза и Бавено успяваме да се разходим из тесните улички. Къщите са обградени от дворове - зелени и подредени. Към улицата нерядко граничат с живи плетове, израсли зад оградите. Подрязани и подравнени с тези на съседите. А в дворовете -  палми,  магнолии,  кипариси, пинии и всякаква друга средимноморска гад,... Къде са им джанките на тези хора? Сигурно не виреят тук. От климата ще да е...

----

Мотароне. 19 км над Стреза. По тесен планински път с перфектна настилка с много завои на почти 180 градуса. Качваме се с колата до горе за около 40 минути. Върхът е на височина 1492 метра, нищо работа за Алпите. Но оттам се открива чудесна гледка към Лаго Маждоре, и няколко съседни по-малки езера. Също и към заснежения хребет на Монтероса. През сезона тук работи кабинков лифт, който тръгва от брега на езерото, долу в Стреза. Сега обаче сме извън сезона, по-право - точно са го закрили в края на Октомври. Затова се качваме по пътя. Успяват все пак да ни съберат 7 евро за най-последните около 5 км преди върха, където се минава през платена бариера. А асфалтът е все така гладък, неогъващ се, с перфектно сцепление - като да е чисто нов - до самия връх. От климата ще да е - стигаме отново до този общ извод за асфалта в Италия като цяло. Върху него падат есенни листа от дърветата. Застигаме мъж с духалка, който издухва листата извън пътя, зад банкета. Ей така, да не вземе някоя кола да се хлъзне случайно върху влажните листа, знам ли?
Само да спомена, че по целия път догоре застигаме една кола, а докато стоим на върха и се любуваме на гледките, пристига още една. Както споменах - извън сезона сме. За тия няколко коли, дето ще се качат днес на Мотароне, двама души (защото на връщане видяхме и втори)  правят дневната си надница, чистейки пътя от листата.  И да - някой им я плаща, тази надница. Едва ли трите коли, с по седем евро, на бариерата...

----

Изола Бела, Изола ди Пескаторе, Изола Мадре - така наречените Боромееви острови. Прекрасно изглеждат от брега на Стреза и околностите. Съвсем малки са - с по-няколко сгради, кацнали върху тях, също така много зеленина и дървета. На Изола Бела се намира Двореца на Принцовете и прилежащите му градини. Понастоящем островът е музей на експонати на изобразителното и скулптурното изкуство, разположени в знаменития бароков дворец. Терасираната градина от своя страна се счита за един от най-добрите образци на италианското парково изкуство.

Ние на практика нямахме време за разходки. Все пак домакините ни организираха бърз круиз по езерото с обиколка на Боромеевите острови и с посещение на Изола Бела - за съжаление в привечерните часове, когато не можахме да оценим в пълен размер заобикалящата ни красота. Но на светло, от брега, се насладихме на гледката на красивите островчета - и заляти от обилна слънчева светлина, и мистично изплуващи сред призрачната езерна мъгла на Ноември.

Италия не пропусна да бъде щедра към нас и този път!

----

Среднощните размисли на една болна птица

Болна, защото е загубила някъде крилата на мечтите и въображението си. Още не знае (или по-скоро не иска да се примири с мисълта) дали това е окончателната й присъда или само временна диагноза, лечима с ...най-прост escape.
Но засега само си задава въпроси, не и отговори...
Живее по единствения начин, който някак се е наложил в живота й - да прави всичко от онова, което трябва и почти нищо от онова, което желае. Защото времето не стига за повече. А и когато "ТРЯБВА" се превърне в девиз, вдъхновението за " ИСКАМ" постепенно секва до пълно изчезване.

За това че не отказва - получава само презрение - от близките, и от не толкова близките наоколо. Колкото повече доброжелателство, колкото повече усилия да среща чужди очаквания - толкова повече презрение, толкова повече игнориране, толкова повече отсъствие на каквото и да е човешко чувство, извикано насреща.
Безразличие. Това е най-точното, което я обгражда - навсякъде и във всичко.
Въпросът е иска ли да го промени или не. Има ли желание или сила да търси други начини?
Не, това е разход на енергия. Излишна енергия, която е по-добре да пренасочи към себе си, навътре, интрувертно, отвръщайки на ignore с 2х ignore.
И отказа, мамка му! Кога ли ще го научи? Някой ден. Със сигурност! Първа стъпка, основен таргет - ОТКАЗ! Отказ да направиш поредното невъзможно нещо при това в съкратени срокове; отказ да се занимаваш с неща, в които не намираш смисъл и не вярваш; отказ да продължаваш да живееш без мисия; отказ да приемаш чуждата повърхностност, нагърбвайки се да я компенсираш за своя сметка през цялото време...
Времето е тук, на морския бряг - в моите мисли и зад затворените ми очи.
Ще мога ли да се изтръгна от неговите лапи и да дам един малък бонус на изтерзаните си тяло и душа, и кога..., защото най-после никак не остана. В цветните ми сънища все още се виждам понякога друга, каквато съм, въпреки всичките ситуации, хора и явления, довели ми и вградили един непознат човек зад огледалото в банята.

Времето... То е най-вече там, където се олицетворява човешката чистота; невинността, отмита от солена морска вълна с вкус на зелена ябълка и мирис на мускус.

Бъди благословена, алена птицо! Има още пера по опашката ти, да не говорим за крилете. Ще литнеш отново, аз ти обещавам - най-тържествено - в този късен момент, с полуотворени очи и в спящ режим на  инертна регистрация на живота.
Ние с теб все още имаме да се вихрим из простора, или поне да мечтаем за това, което май е почти същото.

Вярвай ми!

Време за мълчание

За щастие мога да наблюдавам - да се оттеглям от мига, от ситуацията и да кацам като птица на прозореца, а зад дебелото стъкло да разчитам по устните всяка реплика, да долавям всяка мимика, да прониквам зад маските и дебелия слой фасаген ... и разбира се, да размишлявам - в тишина и уединение. Най-ценното благо, с което разполагам, но и най-тежкото проклятие над моя несбъднат душевен мир...

Въобще мисленето е изпитание, което прави човека не-свободен, не-неуязвим и не-безгрижен, за отлика от птиците, с които понякога така лекомислено се сравнява!

Но го прави също така и по-зрял.

---

Какво виждам през стъклото ли? Днес, а и изобщо?

Виждам как Наглостта просперира. Виждам как Неутралността толерира Наглостта и същевременно не просто омаловажава Постоянството и Коректността, а им внушава вина за всички нереализирани амбиции на Наглостта, както и за всички свои несбъднати "мирни договори" , за всички пропуснати ползи, произтичащи от нереализуемостта на самотния бегач на дълги разстояния... И как не - Наглостта винаги иска - още и повече; тя винаги има претенции; тя винаги вдига шум с нетърпящ възражение тон. Неутралността бива нарочвана в такъв случай за арбитър. И... най-лесно е да отсъди в полза на агресията и в ущърд на кроткото постоянство. Защото от него се очаква да разбира и да прощава (нали е над нещата!), ...пък и да не прости - на кой му пука?  Неутралността няма угризения, тя  е лишена от емоции по default. Би могла да се страхува и наистина се страхува - от Наглостта например. А от Постоянството и Коректността няма какво да се страхува - те са безобидни.

Иво Андрич го е казал толкова добре в "Моста на Дрина": "Може би истинското, голямо и абсолютно човешко нещастие е човекът, занемял от отвращение и вцепенен от срам заради това, което другите правят с него, да не съумява и да не може да защити своето право и освен да бъде жертва, да се налага да поеме върху себе си и ролята на виновник."

Кой ще разбере написаното ли? Биха го разбрали хората, с които съм в ежедневен контакт и на които разчитам. Надявам се да бъдат благословени за това, което са. Надявам се, защото аз също съм от тяхната група и не мога да бъда чута, когато ги представлявам, дори да вия като вълчица в тиха, безлунна нощ.

Следващия път няма да вия.
Време е за мълчание.