Защо да е лесно, като може да е трудно?

Защо това се превръща в мото на всяко действие в живота на Някого (Н.)?  Защото така е устроен да функционира.

Първо поставя целта - колкото се може по-далече, по- нависоко,  по-недостижимо и отвлечено, а после започва да гради схеми за постигането й. Но понеже целта не е просто на две преки оттук, а се намира в друг квартал, често и в друг окръг, за да не кажа държава или дори планета..., та и пътят не може да е нито пряк, нито опознаваем. Пътят е много заобиколен, половината го няма изобщо на картата и ще трябва да се изгражда в движение. Ще бъде сложно, много сложно и Н. [с видимо задоволство!] не знае какви са сроковете за това, нито колко ще струва. Нещо повече – ако проявим обективизъм, то Н. дори не е поставил и целта си сам! Той обикновено е дочул за тази цел случайно, с периферния си слух, в автобуса, метрото или в жълтия вестник, в който наднича (тайно). Н. всъщност е заимствал, не напълно осъзнато, чужда цел, която му е прозвучала привлекателно. Цел, която някой друг вече е имал, измислил или дори постигнал.

Н. изобщо не се и замисля дали тази цел е подходяща за него, дали наистина я иска, дали я може, дали има нужда от нея.  Но Н. иска да блесне, доказвайки, че е най-голямата работа тук. Сега и завинаги!

И Н. се захваща с целта. Но да не си помислите, че сяда и разписва план? С реалистични нужди от време, ресурс, познания? Че сяда да гради системен път до целта? Не, това е за глупаците.

Н. е умен. Той е най-умния. Той е мързелив. Той не познава методичността. Той може да се напъне до смърт, но никога няма да седне и да работи последователно, бавно и по план. Твърди, че презира този начин на работа, но простата истина е, че не го умее. Не е научен да разлага задачата на под-задачи и да бори препятствията едно по едно. Това предполага повтаряемост, а Н. не иска да се ангажира с извършване на целенасочени действия - ден след ден, час след час, период след период. Или пък – с проучване на чуждия опит, не дай боже... Не-е-е! Той ще измисли свой собствен подход. Нищо че никой няма да го разбере, защото не подлежи на описване и на повторение, а много от междинните резултати са постигнати в резултат на чиста случайност, като детайлите са забравени още в мига на пораждането им... Но така е  дори още по-хубаво: едно нещо, което другите не могат да разберат...  звучи като нещо гениално.  Колкото по-сложно, тромаво и неразбираемо, толкова по-свидетелстващо за лудия гений на своя автор.

И така, Н. не бори препятствията едно по едно според степента им на важност или по друга някаква класификация, а по реда на тяхното възникване, като нерядко те възникват по няколко накуп, а Н. се захваща хаотично с най-високо крещящото от тях. И дори да е преборил някое почти до края, ако в момента изникне друго – той се заема истерично с него, забравяйки на мига мястото, до което е стигнал с предходното. Така нещата се заплитат максимално в омагьосания си кръг на движение, а задачата изглежда все по-сложна и мъчителна, дори и ако в някакъв момент от време е имала сравнително проста структура и ясен алгоритъм на решение...

Аз познавам Н. Разпознавам го навсякъде около себе си, често и в мен самата. Следите му са в милионите криволичещи пътеки [и нито един прав път!] наоколо.

А вие?

проза

Свърхсетивност се постига само чрез свръхстрадание.
За да стигнеш до осъзнаване на себе си не е достатъчно да се довериш на първичните си сетива, а трябва да преминеш в съзнанието си отвъд видимото и очевидното. Трябва да се гмурнеш в дълбините на своите неосъзнати страхове и смътни кошмари. Ако разбереш какво се крие там и го осветиш с ярък, мощен фенер, стигайки до най-скритите гънки, то демонът ще бъде обезсилен ... като всеки осветен демон.

практики за само/о/из/целяване

Когато сетивата ти се окажат свръхизострени в пет сутринта, не се опитвай да ги притъпиш - няма смисъл. Събудиха те, защото искат да ти кажат нещо. Няма смисъл, а може би и начин да ги приспиш, колкото и важно да ти се струва да си вземеш дозата сън докрай. Нещо явно не е наред, и се питаш какво е; въртиш се в леглото и си казваш - странна работа, нищо не ме боли, чувствам се удобно, в стаята - нито топло, нито студено, завивките и матрака са ми мега удобни и ми осигуряват всичкия комфорт на света, чувствам се физически здрав/а и нищо не ми е ... не по мярка, така да се каже. А лежа, будувам и в главата ми се блъскат мисли. Вместо да се наслаждавам на остатъка от нощта по най-естествения начин - чрез сън.
Е, щом ситуацията е такава, явно така трябва да бъде. Ако можеш да чуеш какво ти казва свръхсетивното в теб; или подсъзнанието ти, знам ли... Това, че си на кръстопът е чудесно, защото посоките са ...повече от една, и в този факт има много очарование. Затова не спиш, защото посоките те зоват, и може би в този час на денонощието е най-подходящо и най-лесно да отвориш третото си око и да надзърнеш напред. Да видиш коя от тях накъде те води. Коя от тях има смисъл. За теб. Защото е ... просто твоята.

Лаго Маджоре, Бавено, Стреза, впечатления

Така и не разбрах кое му е различното на Пиемонт от Ломбардия... В смисъл, че пребивавахме няколко дни на Пиемонтското крайбрежие на езерото Лаго Маджоре, а Ломбардийският бряг беше насреща ни.
Е, не че съм експерт по Ломбардия, но някои неща са си същите като в Милано и Бергамо - червеното вино е също така с леко резлив вкус, без да стига до "фризанте", но и и без да има онази характерна кисела жилка, с която обикновено се свързва понятието "леко резливо вино" у нас...
Пицата е тънка, но с добре опечена, твърда коричка, саламите и прошутото са превъзходни, а сирената,  особено твърдите, са неизброими и твърде изкусителни. Като особено добър образец за местен продукт бих посочила toma del mottarone - твърдо, жълто сирене с чудесен вкус и много добре съчетаващо се с описаното по-горе червено вино.

Началото на ноември е.  Тук сме за седмица, без много време за разходки.
Навън е меко и приятно, на моменти мъгливо и дори ръмящо, а на моменти слънчево и топло като септемврийски ден.
Някои неща в Северна Италия са неизменни: езерата винаги са много красиви, с наситено-дълбок син цвят, спокойни и величествени, обградени от алпийски релеф и плътно загърнати в мъгли. Сред тях бавно изплуват планинските силуети наоколо.  В това отношение Лаго Маджоре не се различава от Гарда... Архитектурата тук е дори още по-разточително великолепна, има прекрасни образци на вили, строени във времената на Бел епок, както и много по-стари сгради, къщи, училища, ... и разбира се замъци с крепостни стени, естествено сливащи се с релефа на каменистите хълмове.
Архитектурните планове са едно непринудено продължение на щедро заобикалящата те природна красота. На близък план - билата се издигат, поемайки плавно нагоре от брега; в далечината - заснежените хребети на Монтероса вълнуват с дълбочината на своите контрастиращи тонове.

Но да описваш Италия - в смисъл да описваш нейната физическа красота - това си е загуба на време. Не можеш да го разкажеш с думи, можеш само да го съзерцаваш с очите си и да го усетиш с отвъдсетивните си  рецептори, които внасят едновременно усещането за безвремие и отпечатъка на преливащи  една в друга епохи. Това "четвърто измерение",  формирано от допълващи се елементи на човешкото възприятие, отмерва на дози една хармония от гледки, звук, мирис, вкус и време. Наречена просто Италия.

----

Ходихме на пазар в Стреза. В петък сутринта, насред малкото красиво градче на брега на езерото, в специално оградена площ от няколко десетки квадратни метра, за половин ден се разпъват сергии. Ще ви излъжа, ако кажа, че на тези сергии не се продават боклуци. О, да, продават се и още как. Евтина китайска стока като на Илиенци изобилства, но също така има и много локални продукти. Например текстил. Купувам си жизнерадостна покривка с щамповани бухалчета, която ме кара да се радвам като малко дете даже и в момента, в който пиша този текст (застлала съм с нея). Всяко от бухалчетата е с различна  мимика и окраска. Като се започне от материята (фина памучна имитация на лен), мине се през цветовете (кафяво, бежово, бордо) и се стигне до ефектните изрисувани фигурки и елементи - това е само една от формите на италианското умение да правиш света около себе си още по-красив отколкото е. Колкото и трудно да изглежда това понякога в Италия, но го умеят, мамка му! И как само го умеят. Тяхното занемарено е като наше поддържано. В двора на стара фабрика виждаме запустели сгради, обрасли в мъх и бръшлян. Чудим се наистина ли са запуснати и изоставени, или просто умело са ги "маскирали" като такива,  поддържайки безупречно архаичния им имидж... Каквото и да е, но изглежда толкова добре!

----

Ще се върна пак на пазара в Стреза. Най-посещаваният щанд е този за сирената и колбасите. Местни сирена и колбаси - от Пиемонт. Продавачката щедро реже парчета от всичко и раздава за опитване. Пред нас на опашката са се наредили множество баби, които сякаш не са вечеряли, не са закусвали и няма да обядват. Опитват щедро от всичко по много, а после още по-щедро пазаруват. Докато пълнят чантите на колелца със салами и тежки сирена, от всичко по много, аз си задавам въпроса "Тези старци за холесторол не са ли чували? Къде са им рецептурните книжки, къде са им аптеките и опашките отпред, на които (както си му е реда) да се редят от сутрин до вечер и да си харчат пенсиите за лекарства?" Въпросите ми си остават за мен. На бабите не им личи да се вълнуват от подобни теми. Може би техните доктори още не са открили холестерола? Иначе само да бяха видели тези ужасно вредни салами и сирена - леле, как само щяха да им се скарат и направо да им забранят да ги консумират! Но не. Бабите не само че не изглеждат като да са болни от каквото и да е, ами преливат от жизненост и енергия. Една от тях стоя 20 минути на реда си и не спря да опитва и да нарежда на висок глас: "Половин кило от това, едно кило от другото, дай сега да опитам това, я сега подай е-е-й онова там открая!". А продавачката - нито следа от изнервеност - струи от нея един стоицизъм, едно търпение и раздава едни усмивки... Че и щандът й зареден с поне 20 вида сирена - меки, твърди, пресни, отлежали...., и още толкова вида колбаси.
Такива ми ти работи, и ние бяхме там, и ние опитахме, и ние си купихме, и на нас по брадата ни тече, както се казва в приказката...

В двете градчета Стреза и Бавено успяваме да се разходим из тесните улички. Къщите са обградени от дворове - зелени и подредени. Към улицата нерядко граничат с живи плетове, израсли зад оградите. Подрязани и подравнени с тези на съседите. А в дворовете -  палми,  магнолии,  кипариси, пинии и всякаква друга средимноморска гад,... Къде са им джанките на тези хора? Сигурно не виреят тук. От климата ще да е...

----

Мотароне. 19 км над Стреза. По тесен планински път с перфектна настилка с много завои на почти 180 градуса. Качваме се с колата до горе за около 40 минути. Върхът е на височина 1492 метра, нищо работа за Алпите. Но оттам се открива чудесна гледка към Лаго Маждоре, и няколко съседни по-малки езера. Също и към заснежения хребет на Монтероса. През сезона тук работи кабинков лифт, който тръгва от брега на езерото, долу в Стреза. Сега обаче сме извън сезона, по-право - точно са го закрили в края на Октомври. Затова се качваме по пътя. Успяват все пак да ни съберат 7 евро за най-последните около 5 км преди върха, където се минава през платена бариера. А асфалтът е все така гладък, неогъващ се, с перфектно сцепление - като да е чисто нов - до самия връх. От климата ще да е - стигаме отново до този общ извод за асфалта в Италия като цяло. Върху него падат есенни листа от дърветата. Застигаме мъж с духалка, който издухва листата извън пътя, зад банкета. Ей така, да не вземе някоя кола да се хлъзне случайно върху влажните листа, знам ли?
Само да спомена, че по целия път догоре застигаме една кола, а докато стоим на върха и се любуваме на гледките, пристига още една. Както споменах - извън сезона сме. За тия няколко коли, дето ще се качат днес на Мотароне, двама души (защото на връщане видяхме и втори)  правят дневната си надница, чистейки пътя от листата.  И да - някой им я плаща, тази надница. Едва ли трите коли, с по седем евро, на бариерата...

----

Изола Бела, Изола ди Пескаторе, Изола Мадре - така наречените Боромееви острови. Прекрасно изглеждат от брега на Стреза и околностите. Съвсем малки са - с по-няколко сгради, кацнали върху тях, също така много зеленина и дървета. На Изола Бела се намира Двореца на Принцовете и прилежащите му градини. Понастоящем островът е музей на експонати на изобразителното и скулптурното изкуство, разположени в знаменития бароков дворец. Терасираната градина от своя страна се счита за един от най-добрите образци на италианското парково изкуство.

Ние на практика нямахме време за разходки. Все пак домакините ни организираха бърз круиз по езерото с обиколка на Боромеевите острови и с посещение на Изола Бела - за съжаление в привечерните часове, когато не можахме да оценим в пълен размер заобикалящата ни красота. Но на светло, от брега, се насладихме на гледката на красивите островчета - и заляти от обилна слънчева светлина, и мистично изплуващи сред призрачната езерна мъгла на Ноември.

Италия не пропусна да бъде щедра към нас и този път!

----

Среднощните размисли на една болна птица

Болна, защото е загубила някъде крилата на мечтите и въображението си. Още не знае (или по-скоро не иска да се примири с мисълта) дали това е окончателната й присъда или само временна диагноза, лечима с ...най-прост escape.
Но засега само си задава въпроси, не и отговори...
Живее по единствения начин, който някак се е наложил в живота й - да прави всичко от онова, което трябва и почти нищо от онова, което желае. Защото времето не стига за повече. А и когато "ТРЯБВА" се превърне в девиз, вдъхновението за " ИСКАМ" постепенно секва до пълно изчезване.

За това че не отказва - получава само презрение - от близките, и от не толкова близките наоколо. Колкото повече доброжелателство, колкото повече усилия да среща чужди очаквания - толкова повече презрение, толкова повече игнориране, толкова повече отсъствие на каквото и да е човешко чувство, извикано насреща.
Безразличие. Това е най-точното, което я обгражда - навсякъде и във всичко.
Въпросът е иска ли да го промени или не. Има ли желание или сила да търси други начини?
Не, това е разход на енергия. Излишна енергия, която е по-добре да пренасочи към себе си, навътре, интрувертно, отвръщайки на ignore с 2х ignore.
И отказа, мамка му! Кога ли ще го научи? Някой ден. Със сигурност! Първа стъпка, основен таргет - ОТКАЗ! Отказ да направиш поредното невъзможно нещо при това в съкратени срокове; отказ да се занимаваш с неща, в които не намираш смисъл и не вярваш; отказ да продължаваш да живееш без мисия; отказ да приемаш чуждата повърхностност, нагърбвайки се да я компенсираш за своя сметка през цялото време...
Времето е тук, на морския бряг - в моите мисли и зад затворените ми очи.
Ще мога ли да се изтръгна от неговите лапи и да дам един малък бонус на изтерзаните си тяло и душа, и кога..., защото най-после никак не остана. В цветните ми сънища все още се виждам понякога друга, каквато съм, въпреки всичките ситуации, хора и явления, довели ми и вградили един непознат човек зад огледалото в банята.

Времето... То е най-вече там, където се олицетворява човешката чистота; невинността, отмита от солена морска вълна с вкус на зелена ябълка и мирис на мускус.

Бъди благословена, алена птицо! Има още пера по опашката ти, да не говорим за крилете. Ще литнеш отново, аз ти обещавам - най-тържествено - в този късен момент, с полуотворени очи и в спящ режим на  инертна регистрация на живота.
Ние с теб все още имаме да се вихрим из простора, или поне да мечтаем за това, което май е почти същото.

Вярвай ми!

Време за мълчание

За щастие мога да наблюдавам - да се оттеглям от мига, от ситуацията и да кацам като птица на прозореца, а зад дебелото стъкло да разчитам по устните всяка реплика, да долавям всяка мимика, да прониквам зад маските и дебелия слой фасаген ... и разбира се, да размишлявам - в тишина и уединение. Най-ценното благо, с което разполагам, но и най-тежкото проклятие над моя несбъднат душевен мир...

Въобще мисленето е изпитание, което прави човека не-свободен, не-неуязвим и не-безгрижен, за отлика от птиците, с които понякога така лекомислено се сравнява!

Но го прави също така и по-зрял.

---

Какво виждам през стъклото ли? Днес, а и изобщо?

Виждам как Наглостта просперира. Виждам как Неутралността толерира Наглостта и същевременно не просто омаловажава Постоянството и Коректността, а им внушава вина за всички нереализирани амбиции на Наглостта, както и за всички свои несбъднати "мирни договори" , за всички пропуснати ползи, произтичащи от нереализуемостта на самотния бегач на дълги разстояния... И как не - Наглостта винаги иска - още и повече; тя винаги има претенции; тя винаги вдига шум с нетърпящ възражение тон. Неутралността бива нарочвана в такъв случай за арбитър. И... най-лесно е да отсъди в полза на агресията и в ущърд на кроткото постоянство. Защото от него се очаква да разбира и да прощава (нали е над нещата!), ...пък и да не прости - на кой му пука?  Неутралността няма угризения, тя  е лишена от емоции по default. Би могла да се страхува и наистина се страхува - от Наглостта например. А от Постоянството и Коректността няма какво да се страхува - те са безобидни.

Иво Андрич го е казал толкова добре в "Моста на Дрина": "Може би истинското, голямо и абсолютно човешко нещастие е човекът, занемял от отвращение и вцепенен от срам заради това, което другите правят с него, да не съумява и да не може да защити своето право и освен да бъде жертва, да се налага да поеме върху себе си и ролята на виновник."

Кой ще разбере написаното ли? Биха го разбрали хората, с които съм в ежедневен контакт и на които разчитам. Надявам се да бъдат благословени за това, което са. Надявам се, защото аз също съм от тяхната група и не мога да бъда чута, когато ги представлявам, дори да вия като вълчица в тиха, безлунна нощ.

Следващия път няма да вия.
Време е за мълчание.

 

 

По темата за рециклирането - БГ специфика

Относно рециклирането и българите. За съжаление българите нямат отношение към рециклирането. Нямат и елементарно отношение към тази тема. Гнусят се от нея. Стоят НАД нея. Презират я.

Когато някой от моите познати, или дори роднини, види домашните ни контейнери, в които моят съпруг и аз събираме пластмаса, стъкло и метал поотделно, а после се погрижваме всеки от съответните отпадъци да попадне там където му е мястото, те не само че не ни разбират. Те просто ни смятат за изперкали. Някои смятат, че се правим на интересни (така както други си купуват последен модел АУДИ или БМВ или пък отиват за уикенда на последния „писък“ петзвезден СПА хотел), а други просто решават, че от много четене на книги, пътуване из чужди територии и други нередовни, безсмислни и категорично не-български занимания ни се е разхлопала дъската...

 

Никой и за секунда не допуска, че ние не можем да изхвърлим стъклената бутилка в битовия контейнер, ЗАЩОТО ТОВА Е ПРЕСТЪПНО! Ако това го кажеш на глас в Австрия, в САЩ, в Италия – навсякъде ще те разберат съвсем еднозначно. Не и в България, категорично. Тук ще те обявят за краен човек, екстремист, лош човек - луд, без разбиране към народопсихологията, който се опитва да налага чужди стереотипи на добродетелния БГ индивид...

Когато преди няколко години отидохме да караме ски в едно забутано селце в Австрийските Алпи на около 80-100 км от Залцбург, се настанихме в една guest house, разположена буквално на броени метри от  краварника на нашите любезни домакини. Хазяинът не знаеше и бъкел английски, както и ние не говорим неговия език, но въпреки това той много пунктуално настоя да ни обясни едно-единствено нещо, посрещайки и настанявайки ни в малкото, уютно студио, а именно – как да сортираме генерирания от нас боклук! Заведе ни в плевнята, където освен кът за ските и ски-обувките, имаше също така няколко отделни контейнера. Отвори ги без грам притеснение, един по един, и ни обясни най-чинно къде какво да изхвърляме – тук битовия отпадък, тук хартията, тук стъклото, тук пластмасата... Тонът му не търпеше възражение, а инструкциите му звучаха като най-естественото нещо в тази част на света!

Ето и това е една от причините да предпочитам да ходя на ски в Алпите, вместо  из нечистоплътните хотели, които се пръкнаха из Пирин, Рила и Родопите през последните 20 години - с "любезното участие" на парите на народа ... и при пълно отсъствие на интелект. Не, не е достатъчно да откраднеш парите, трябва да имаш и акъл, за да ти се получи успешно предприятието. Но това е друга тема.

Аз лично се депресирам когато пътувам из България, защото:

ü  Речните корита са затрупани с продънени дюшеци, найлонови пликчета и стари бидони от кисело зеле;

ü  Деретата са превърнати в бунища;

ü  Пластмасата и найлона са навсякъде, летят като волни птици из поля, хълмове и речни долини, а това на никого не прави впечатление;

ü  Дворовете на къщите са затрупани с мърсотия;

ü  Фасадите на къщите не са варосвани или боядисвани от години, а много от тях не са дори и измазани, затова пък къщите не са на по един, обитаем от стопаните си етаж, а на по три до пет – необитаеми...;

ü  Хората са облечени в черни, тъмно-кафяви или мръсно-бозави одеяния, които имат едно много сериозно достойнство – „носят на мърсотия“, от вида им се излъчва депресия и а ако те  хванат за слушател – ще чуеш от тях само оплаквания и това колко са зле благодарение на лошия си късмет и гадното си обкръжение (а не благодарение на собственото си малоумие – това в никой случай)!!!;

ü  Из така наречените БГ курорти има по няколко (по-малко, повече или много повече) лъскави, новоизлюпени хотела, а като излезеш от двора на тези псевдо-архитектурни паметници на човешкото неумение за изискано харчене на крадени пари, кракът ти нагазва в кал и лайна; това не е проблем за посетитителите на тези „грабо“ сборища на суетата човешка, защото те по правило не си показват носа навън, тъй като първо: нищо отвън не ги интересува по определение и второ: така нареченият all inclusive се е погрижил да им изпълни цялото свободно време със СПА  процедури, редуващи се с брутално яко плюскане на редова, нискокачествена храна, закупена от МЕТРО;

ü  Хората са с наднормено тегло и през цялото време се оплакват как парите не им стигат  за хляба;

 

üИз въздуха лети цялата менделеева таблица под формата на отровни пушеци, излизащи от комините на къщите на народонаселението, което слага в печката всичко, дето му попадне - от стиропор и пластмасови бутилки до износени маслени филтри - кво да им е на тия материали, та да не стават за печката  - знаеш кво хубаво си горят и как дигат жегата?!?;

ü  Бедните не презират богатите, а им завиждат. При първата удала им се възможност са готови да заемат техните места, газейки през трупове и морал в не по-слаба степен от своите образци;

 

ü  Хората в БГ не познават смисъла на понятието „красота“. За много от тях красотата е порок, нещо грешно и ... излишен лукс, който предизвиква беди и тегли дявола за опашката. В най-добрия случай тяхното понятие за красота се припокрива с последен модел скъпа немска кола, най- (ама задължително най) последен модел смартфон или петзвезден хотел на Банско или Съни-то. Толкова им е фантазията - в това отношение господ не е бил щедър с народо-населението по нашите географски ширини.

Е, как да пропагандираш разделно събиране и рециклиране на отпадъци? Как да внушиш на това население, че е престъпно да се изхвърлят на бунището тонове материал, който на практика може да бъде считан (и използван) като суровина? Че живеещите в собствен двор биха могли например да компостират окосената трева, сухите листа, обелките от картофи и банани, вместо да ги смесват с останалия битов отпъдък? Че биха могли да си събират пластмасата и стиропора в предназначени за целта найлонови чували и когато ходят в Практикер например – да занасят чувалите в съответните обозначени пунктове? Ами старите батерии, старите GSM-и, старите ел. уреди? На кой му пука? Освен на бай Мангал, който изкарва пари от тая работа, а което не му върши работа, го сурва директно в най-близкото дере, река, междублоково пространство, детстка площадка или градинка? То... какъвто народа, такива му и циганите. Щом се замогне някой от тях - и той ауди и бмв си купува. Няма от кого да види друго.

Няма надежда. Написах го, защото ми тежи. Защото ме кара за сетен път да се псувам задето съм се родила тук. Не разчитам да бъда разбрана. Жалко за децата ни, за техните деца... В живота им ще присъства едно голямо, безнадеждно, отровено завинаги бунище, наречено България.

Ако дотук природата е успявала някакси да се самопочисти, да се съхрани, да се възстанови след многобройните интервенции, да не забравяме, че днес живеем в ерата на свърхиндустриализацията, на евтините китайски еднодневки (към които българите имат траен афинитет), на любимите на цял народ оборотни и вървежни илиенски стоки, предназначени за max един сезон! Малко българи биха си направили труда да вникнат в смисъла на английската поговорка „Не съм толкова богат, че да купувам евтино“ и дори и да имат пари – те винаги ще предпочетат евтината и некачествена едносезонна стока, защото това е дълбоко залегнало в душите им на misérables.