Търсене в този блог

понеделник, 26 декември 2011 г.

Размисли по Коледа - Десет човешки заповеди, нещо като код на поведение...

1. Не предавай хората, на които разчиташ; които стоят зад теб и ти пазят гърба. За предателство се счита също и злословенето и подигравателното смигане зад гърба на тези хора – имай доблест да им кажеш в лицето, ако си сменил отбора – това означава не само че вече не си с тях, а също и че не очакваш повече те да са с теб.
2. Не тормози приятелите си с отегчителни за тях теми; намери общия сюжет със съответния човек и както не желаеш той/тя да те отегчава с досадни и несъществени за теб неща, така не прави същото и ти!
3. Не си облизвай пръстите, когато готвиш – освен ако не го правиш само за себе си...
4. Уважавай човека насреща – приеми го такъв, какъвто е, а ако не можеш – не го наричай приятел и партньор и недей да лицемериш с него/нея в този смисъл.
5. Не унижавай по-слабите, простодушните и по-нисшестоящите. Така унижаваш себе си.
6. Не бъди сексист и расист, ако желаеш и различните от теб (по пол, по раса, по националност) да те уважават в качеството ти на твоя пол, раса и националност. Не очаквай от хората да се считат за непълноценни на полова, расова или национална основа, само защото ти ги считаш за такива. Бъди алтруист и знай, че разнообразието е солта на живота, а това, което не разбираш не е непременно за кошчето!
7. Не натрапвай своята религия, морал или идеологически възгледи. Хората са свободни да бъдат в това число арелигиозни и аполитични, без това да ги прави лоши хора. Добротата е нещо, което човек носи в сърцето си, тя не може да бъде внушена посредством религиозен страх или под принудата на идеологическа догма.
8. Не ограбвай чуждия труд, не си приписвай чужди заслуги, уважавай усилията на другите и им отдавай дължимото според възможностите, с които разполагаш в обществената йерархия.
9. Бъди скромен и смирен – това дарява спокойствие и щастие.
10. Уважавай свободата, идеите и начина на живот на другите, ако те не са в разрез с обществената норма - в смисъл че не пречат на другите да изявяват своята свобода, идеи и начин на живот. Тя – тази свобода, им се полага в същата степен, в която се полага и на теб!

неделя, 18 декември 2011 г.

Чалгата - начин на употреба

Да попаднеш в чалготека по случайно стечение на обстоятелствата, е нещо което може да бъде разбрано. Влизаш, виждаш за какво става дума, нахокваш се за безгрижното си безхаберие отвело те там, обръщаш се и изхвърчаш като тапа на чист въздух.
Да попаднеш обаче на корпоративно предколедно парти, организирано от фирмата, в която работиш от три години и да установиш, че си се озовал в чалготека – това е нещо различно. Още повече когато  фирмата не е автосервиз, а дъщерно подразделение на голяма международна компания;  когато шефът ти е чужденец;  когато над 90 процента от колегите ти са с висше образование;  когато никога до този момент не се е случвало предколедното парти да се случва на подобно място и когато установиш с изумление, че май ти си единственият скандализиран от ситуацията и че всъщност, погълната от работа до последния момент, май само ти не си влязла в сайта на кръчмата, за да установиш къде точно се намира и за какъв тип забава иде реч... Хората са усмихнати, нагласени като за купон,  и се чувстват на точното място и в точното време.  Само за протокола – сред тези хора няма криминални субекти, рекетьори, преквалифицирани професионални спортисти или пък жени-държанки;  това основно са хора, жени и мъже, които са учили, после са бачкали, междувременно са гледали деца, голяма част от тях имат семейства или постоянни партньори,  и по всичко е изглеждало, че точно това е живота, който са искали и продължават да искат да живеят...
В един момент някой от тези хора  подметнал да се отиде за Нова година в чалга ресторант, останалите го подкрепили, шефът казал, че има информация от познати, че кръчмата е много “cool”... и така – в един прекрасен момент, нищо неподозираща и както обикновено до последно неосведомена (по въпросите за ентъртейнмънта) аз се озовавам в Студентски град, в кръчмата 789. Шефа мога да го разбера – той никога няма да направи разлика между чалга и друга, каквато и да била българска музика, била тя народна, естрадна, поп и прочее. За него всичко българско е просто една примитивна ориенталска екзотика, от която той трябва да си вземе полагаемия му се дял в рамките на мандата. Дали в парчето ще се пее за любов под формата на откровено развратен секс; за далавера и за скъпи коли, задължително явяващи се алтернатива на всякакъв вид трудова заетост и пр., и пр...  няма абсолютно никакво значение – нито ще го разбере, нито му е важно да го разбира. Така навремето венецианските благородници, попаднали по бизнес в Османската империя, са ходели задължително и с огромен интерес на Капалъ чарши, където основна атракция е бил пазарът за роби. Разхождали са се и са оглеждали похотливо разсъблечените славянски девойки, и едва ли на някого от тях му е трепвало сърцето от ужаса и оскърблението в очите на тези погубени за живота човешки същества. Напротив – гаврели са се с тях, купували са си с дузини и си организирали хареми досущ османците, защото в османската държава това е било позволена норма – защо да не се възползват и да не задоволят без срам от обществено порицание долните си страсти?! Щом се върнели във Венеция, отново ставали благопристойни и достолепни християни, които разказвали с погнуса и отвращение за долните нрави в Османската империя.
Точно така постъпват и западняците, когато идват в съвременна България – те не спазват правила, защото тук по принцип не е възприето правилата да се спазват; те карат пияни, защото тук всеки го прави; те си купуват евтини жени, защото тук предлагането е огромно и тази практика се счита за нещо нормално – част от културата на съвременното БГ общество; те пият и маат гюбеци по кръчмите до сутринта, защото тук това е нормалното поведение на местните аборигени; те дори твърдят, че им харесва докато са тук, но не се заблуждавайте – те никога няма да повторят това в своите си страни, там надменно ще говорят в най-добрия случай за ориенталска екзотика и балкански манталитет, смигайки заговорнически с някой съучастник (с когото са чукали заедно евтини момичета), но никога няма да институционализират порочното балканско световъзприятие като европейски модел и маниер на добрия тон.  И няма как да стане. Защото не е.
Но да се върна на култовия ресторант 789, в който се състоя предколедното парти на нашата фирма. Да си призная – толкова нелюбезно и агресивно обслужване от страна на сервитьора, който изпълняваше нашите поръчки не мога да си представя и в  най-долнопробна циганска кръчма. Човекът се държеше така, сякаш той е клиентът, а не ние – капризно, със заядливи коментари на почти всяка наша поръчка, невъзпитано и изобщо противно. За бързината на взимане на поръчки не искам да говоря – трябваше да употребяваме изключителна изобретателност, агресивност и бързина на реакцията, за да успеем да му привлечем вниманието и да поръчаме нещо, а времето за изпълнение на поръчките беше разтегнато до немай къде... На всичкото отгоре нито веднъж не запомни кой какво е поръчал, донасяше каквото е готово и го тръсваше където намери, а съответната чиния после обикаляше двете дълги маси открай докрай докато си намери поръчителя... От вино разбираше точно колкото магаре от френска граматика. След като търси в продължение на половин час поръчаната от мен с много усилия и обяснения (и посочване в менюто – но това не помагаше особено, защото човекът очевидно не познаваше буквите) бутилка Шираз от някаква тракийска винарна, накрая донесе бутилка Пино Ноар от същата винарна и ме осведоми делово, че от моята поръчка нямало наличност, но той ми е донесъл друга бутилка, която представлявала на практика същото вино (!?!). Не посмях да споря, защото ме гледаше заплашително, и пихме каквото ни е донесъл – все пак по-добре от нищо... Чашите ги тръсна на масата,  тръсна и бутилката (поне я беше отворил, не пред нас разбира се...) и си замина. За такова обслужване във Франция например биха го изгонили на първия ден и никога повече не биха го наели на работа в заведение. В България обаче всички проявяват снизхождение и почти разбиране към такъв човек. Моето възмущение, граничещо с обида, минава за префърцунване. Дали някога нещо ще се промени? Не, разбира се. Защо да се променя?
И така – музиката. Няма да я коментирам в подробности, защото не съм експерт по чалгата, пък и не се напъвах да чувам много-много текстовете, тъй като поп-фолк певачите по принцип нямат добра артикулация, а и то всъщност като не им се разбира е по-добре, че иначе те е срам от произнесеното... Само ще кажа, че за да има за всекиго по нещо, разбирай „да зарибим и попадналите тук по погрешка“, проклетите певачи (певач и певачка) се гавриха с различни жанрове и изпълнители.  Разбира се през цялото време ги избиваше на чалгарски фалцет и на ориенталско извиване и ритмизиране в такта на кючека, но пък на другия ден един куп хора споделиха колко хубави български песни били изпели наред с дежурната чалга. Сигурна съм, че си вярваха, и затова ми става още по-мъчно...
Когато главното действащо лице – дребен мургав мъж с неприятно излъчване  - запя с пълно гърло култовия хит „Баровец съм аз, баровски ще си живея всеки ден и час“ и установих с ужас как народът се кефи неистово и припява на брутално гнусния текст, наивистично обобщаващ  простичката идеология на съвременната българска мутращина..., просто ми дойде в повече. Излязох отвън и си поръчах такси.

На другия ден разбрах, че съм имала високата чест да изслушам този химн на съвременния бг мутро-фолк в оригинал – от самия Илиян Михов – Баровеца, който всъщност бил дребния, мургав певач, забавлявал препълнения ресторант в навечерието на празниците...

Всичко разбрах. Мога да допусна (колкото и да ми е неприятно и неестествено), че кючекът като ритъм допада на болшинството българи, а останалите просто го приемат, за да не обидят някого. Даже за да не обидят някого, са готови и да го изтанцуват при нужда – скопосно, нескопосно – някакси – след петия опит вече го докарват прилично на вид... Моето обяснение -  ибрикчийството си има дълбоки корени от край време по нашите земи. Понякога хората го практикуват без дори да си дават сметка. Ритуалът постепенно им се превръща в навик, и те си въобразяват, че го практикуват по свой избор. Чувала съм много пъти:  „Тази музика на нас ни е в кръвта, какво толкова?“ Ами такова, че не е.  Чалгата не е тракийско или дунавско хоро, или шопска ръченица, или македонска копаница. Чалгата е (привнесен от вековното ни съжителство с поробителя)  кючек - дори и под най-баладичната си маска, тя носи символите на ориенталския ритуал, който обикновено се свързва с харемския танц, предназначен да подпомогне ефенди-то в сексуалния му избор за нощта. Това е ритуала на женското състезаване за  мъж - тотално унижение, тъй като става дума за брутално доминиращия и наложен от статуквото мъж - задължително богат, властимащ и разполагащ с инструментите на силата и влиянието, а жената – о, тя е задължително млада, красива и готова на всякакви сексуални подвизи в името на удоволствието на мъжа. Друг тип герои (например талантливи, или упорити, или романтични идалговци) и героини (например силни, умни, успяващи извън секса) в чалгата не виреят. Ето това е чалгата, дори само като ритъм и като музикална традиция – без да споменаваме и дума за словесното й съдържание в съвременното й БГ измерение. Приемам някакси, че голяма част от българското население я е припознало по погрешка като своя музикална традиция, както баклавата и локума.
Едно обаче не ми е ясно и никога няма да мога да разбера. Това са текствовете - брутално отблъскващи и далеч от живота, а ще ми се да вярвам и от копнежите и желанията на нормалните хора в БГ. Въпросните текстове не само не обиждат същите тези хора, не само не ги депресират, но ги изпълват и с най-бодър ентусиазъм и желание за припяване.  Ето това не разбирам.  Все пак тези хора не са чужденци и разбират смисъла на текствовете – разбират, че в тези песни мъжете са айдуци, лентяи и рекетьори,  жените са си най-обикновени пачаври, а смисълът на живота е в тарикатското придобиване на власт и пари без работа; в разврата;  в лесното и хитро съществуване; в тоталното отърсване от задръжки и морал. В крайна сметка думите на този свят са израза на нашите възприятия, те създават границите на приемливото и неприемливото!!! Така че - мога да разбера, че чалга-изразяването се боготвори от айдуците и платените им измекярки, та нали те заченаха съвременната чалга, за да се себеизразят на глас чрез нея,  те й акушираха! Не мога да разбера нормалните хора, тези със семействата, с децата, с 40-часовата си работна седмица и с нормалните си стремежи и въжделения – тези хора, които всичко постигат с работа и с усилия в живота си.  Какво ги свързва с чалгата? Как така се оставиха да им промият мозъците, също като с комунизма навремето, а после с нищо незначещите за повечето от тях лафове от сорта на „христос воскресе“, които обаче повтарят като папагали на нужния ден?

Много ми е мъчно в подобни моменти.  Обидно ми е за хората около мен. Когато реагирам (по единствения начин, възможен за  мен спрямо чалгата, а именно груб и безцеремонен) – виждам, че те се засягат от моята реакция. Излиза, че аз съм ненормалната, нетолерантната, крайната.

Моето мнение е различно. Аз смятам чалгата за ненормална, нетолерантна, крайна. Спрямо моя живот и спрямо моята ценностна система.  Спрямо живота и ценностната система на семейството ми, на приятелите ми,  на колегите ми - дори на онези от тях, които я слушат. Затова единствената реакция, която мога да имам спрямо нея е еквивалент на нейната същност, но с обратен знак. Няма как да бъдем част от европейската култура и цивилизация докато припяваме рефрени от сорта на: „Дай ми, дай ми мъж, но да го може, моля се, ако не може, той пари да има, Боже!“  В тези нравствени измерения не бих пожелала на хората около себе си да възпитават идните поколения. Ако това са ни нравствените измерения – по-добре децата ни да бягат презглава – далеч, далеч оттук.