Милиони жени по целия свят се
вълнуват от фешъна (впрочем в светлината на все по-заличаващите се различия
между половете сред изкуствено създадения urban свят на съвременното високо „цивилизовано” индустриално
общество, много от мъжете, в преследване на една, внушена им от същата тази
фешън-индустрия, метросексуална визия, са не по-малко изкушени; поради личното
ми схващане, че този нов тип мъже не са носители на „мъжкото” в изначалния му и
впрочем естествено обусловен генезис, а донякъде и от желание да не поставям по
никакъв начин мъжа под знака на хибридната метросексуалност, по-нататъшните ми
разсъждения ще продължат да третират темата основно в женски род). И така – тези милиони дами се стремят да не
пропуснат навременно да се информират за модния дизайн на сезона. И всяка
според възможностите си – да скалъпи по нещо в гардероба, така че да бъде „в
крак” с модните тенденции. Златисти чанти; обсипани с пайети пуловери; потурести
торби със смъкнат почти до коляното
чатал, обвити около не дотам стройни ханшове и бедра; шпакловани с дебел слой
„разкрасяваща” козметика лица; устни и гърди, напомпани със силикон до
спукване... мъка!
Но да погледнем първообраза - обект на
подражание, предната линия на фешън индустрията – така нареченото „Манекенство” -
като стока за показ, в компанията на една цяла свита от придворни оператори,
фотографи, фотошоп-мазачи, козметици, шпакловчици, осветители, модни издатели,
продуценти и прочее остальная сволочь. Една добре платена от модната индустрия
„пи ар” кОмпания, която полага неистови усилия да „възпитава” простолюдието в своите
собствени модни идеали, за да продава стоката си – най-често абсолютно лишена
от изначалната си същност и идея. Имам предвид, че дрехите са възникнали с предназначението
да предпазват човешкото тяло от неблагоприятни атмосферни условия, да бъдат
здрави и трайни, да съчетават задължителната ергономичност с доза добър вкус...
Да ни служат дълго и вярно... Е, имат ли нещо общо днешните маркови парцали с
изредените по-горе достойнства?! Според мен – по-скоро не. Самата идея за
модерност и честа подмяна на гардероба с цел максимална модерност влиза в пълно
противоречие с прагматичния първообраз на човешкото одеяние. Колкото по-шантаво
и изчанчено, толкова по-малък шанс да го носите и следващия сезон! Тогава то ще
крещи от самолет: „ДЕМОДЕ!” Ще се наложи да го подмените с поредния моден
писък, не по-малко шантав и изчанчен, но затова пък актуален! И за по-голяма
сигурност, че идеята за подменяемостта ще работи безотказно (‘щото някой тарикат може
да преименува „демоде”-то в „ретро” или дори още по-модерното „винтидж”),
модната индустрия добавя и доза нискокачественост - след третото пране просто
не става за обличане, така че - хайде, бягай в Мол-а да си купиш от новия модел
за сезона и не се прави на тарикат! На върха на тази пирамида стоят модните
диктатори, така наречените дизайнери, предимно мъже, сред които между впрочем рядко
може да бъде открит някой с нормална сексуална ориентация (поне доколкото ми е
известно). Това е първото, което винаги ме е поразявало в модната индустрия –
как така жените традиционно са „поверили” своята визия в ръцете на мъже, които
не се вълнуват сексуално от техния пол?! Аз самата уважавам хомосексуалността
като различие, макар и да не я разбирам достатъчно. Приемам, че хомосексуалните
мъже притежават чувствителност, която ги прави по-различни от другите, дава им
вдъхновение да творят гениално в областта на живописта, театъра, литературата и
изобщо всички изкуства. Но не разбирам как това се вписва в идеите им за
женската мода. Как можеш да облечеш
изкусително някого (няма защо да се заблуждаваме, идеята на фешъна е именно в
постигането на тази така бленувана доза изкусителност), който по природа не те
изкушава? По-ясна ми е тенденцията с мъжката мода. Тя, бидейки творение на
същите модни „законодатели”, напълно ме задоволява като обяснение. Разглеждам
случайно попаднали ми модни списания или гледам по „Фешън ТВ” някакъв така
наречен „мъжки” сеанс и установявам, че аз, като жена, не бих се чувствала
горда, нито спокойна, ако подобно недоразумение върви до мен по улицата. От самолет
е ясно, че един по подобен начин облечен „мъж”, не е в състояние да накладе
огън, да избута затънала кола или да защити жена от физическо посегателство.
Тогава що за мъж е той изобщо?!
Но да се върнем на фешъна. И на
жените. Защото няма какво да се лъжем – основната жертва на фешъна си остават
жените (пристрастрените мъжки индивиди все още не са преобладаващо мнозинство, I hope). Най-голямата
жертва на фешъна, разбира се, са пряко въвлечените в нея обекти – така
наречените манекенки. Както и всички, които безуспешно им подражават или се стремят
да постигнат техния статус. Това са жени, обречени на своя образ в огледалото.
Те нямат приятели. Имат огледала. Навсякъде, където нормалните хора имат
Прозорци, манекенките имат Огледала. Жени, които доброволно са се отказали от
своето външно зрение. Вместо да се радват на заобикалящия ги свят, вместо да се
вълнуват от него, да изпитват любознателност и интерес към необятния хоризонт,
те са избрали да ослепят завинаги взора си с помощта на най-простия уред –
огледалото. Взират се от сутрин до вечер в него и първоначално това им харесва.
Една играчка винаги е интересна, преди да омръзне. Огледалото е също такава
играчка – влюбени до ушите в себе си, те съзерцават продължително красавицата
насреща, посвещават й всичкото си внимание и всеотдайност. До такава степен
изкривяват представата си за това чувство, че откриват за нормално да го предоставят на трети лица
срещу щедри подаръци и „професионално” лансиране. И така, приказно красивите
участия на светло по подиумите в пищни тоалети и пред многолюдна публика
започват да се редуват с недотам красиви, на тъмно, пред камерна публика и в
оскъдно облекло, чиято идея е в постепенното достигане до пълната му липса. На
всичко отгоре тази често неприятна публика не може да бъде избирана, защото
всъщност тя е, която притежава ИЗБОРА... Компромис след компромис в името на
прекрасния образ в огледалото и неговата мечтана промоция, ...щом се налага - и
изстрадана. Или по-скоро - на заблудата и на вече набралата сила инерция...
Любовта обаче, дори насочена към
образа в огледалото, е нетрайна. В един момент охладнява. Почват да се набиват на
очи разни бемки, пъпки, бръчки, начеващи бричове, все същата банална и лишена
от съдържание усмивка... Диети, фитнес-зали, масажи, нови и нови парцалки, все
по-редки участия, козметични процедури, пластични хирурзи, клиники, все
по-празна усмивка, куха черупка, която всеки миг може да се счупи..., съпрузи –
един, втори, трети,..., никой не е достатъчно влюбен (ами то май няма нищо там,
зад фасадата, пък и тя е натежала от реставрации – все по-уморена и застинала,
все по-извратена в нестандартни опити да преоткрива някаква своя загубена
имагинерна привлекателност). Нищо отвътре. Кънти на кухо, та се не трае...
По-умните успяват да преодолеят зависимостта си от огледалото, но уви – оказва
се, че всичко, което знаят и са чували през своето декадентско, неподвалстно на
житейска проза съществование, е свързано с фешъна. Ако успеят да преодолеят
диктата на личната си, неподлежаща на надминаване хубост, те могат да се
впуснат в същия бизнес, но вече като едни достолепни „Мадам” в занаята,
набирачки на млада плът за фешън-подиумите и за всички съпътстващи ги, недотам
фешън, мероприятия... Кой по-добре от тях познава критериите на подбор при
провеждане на едни подобни кастинги – естетически, морални и от всяко естество?
Кой повече от тях заслужава реванша на завинаги погубената невинност? Кой с
повече професионална отдаденост (оставяме настрани злорадото задоволство...) би
могъл да въведе младите, неизкушени хубавици в занаята? Да им разкрие, в цялата
му пълнота, задкулисния свят на прелестния фешън подиум? Да им посочи цената на
бленуваното промотиране на хубостта в един все още напълно мачистки свят,
където дори на привидно преуспелите хомосексуалисти не им е отредено нищо повече
от ролята на Мефистофеловци (защо ли в съзнанието ми се прокрадва образа на
евнусите, обгрижващи одалиските на султана)?
Цената, която всеки плаща за своя
избор, е записана в долния десен ъгъл на сметката.
А изборът е персонален.
Що се отнася до мен - всеки път,
когато виждам край себе си жертвите на фешъна, се питам как е възможно да си го
причиняват сами. Независимо дали става дума за „професионалните” жертви –
гореописаните дами от модните подиуми, чийто живот е на практика подвластен на
чужди желания, ако и да не са в състояние винаги да го осъзнаят (навреме); или
за милионите празноглави потребителки на фешън-индустрията, харчещи съвсем
доброволно баснословни части от личните си бюджети срещу съмнителното добиване
на една още по-съмнителна визия, инспирирана на практика от чужди интереси –
финансови и естетически. В употребата на последния термин не съм съвсем сигурна
;-)
Е, поразсъждавах по темата как
според мен НЕ Е. А ако някой ме попита КАК Е?
Ами простичко. Говоря за себе си.
Аз имам собствени очи. Собствен ум. Собствено въображение. Собствена преценка
за себе си и за визията, изразяваща най-точно характера ми, моето АЗ. Харесвам
материи, нюанси, силуети на дрехи. Не бих се лишила за нищо на света от
удоволствието да ги съчетавам в подходящите за мен комбинации – според
настроението, сезона и възрастта – в моя единствен и неповторим живот. Според
моите очаквания. В съответствие с моите желания, потребности и достойнство.
...И без да поощрявам престъпната
по своята същност индустрия на „едносезонките”. Този аспект на темата оставих
за накрая, но не защото подценявам значението му. Напротив - изумявам се, че светът отказва да
проумее една толкова болезнено очевидна реалност: глобалната фешън-индустрия,
която съшива от милиардите употребени и захвърлени на бунището „едносезонки” своя
финален продукт - погребалното одеяние на едничката наша Планета Земя.
